Време за раздяла е вторият филм от трилогията на Франсоа Озон за смъртта и скръбта - един от най-талантливите френски режисьори в момента. В първият - Под пясъка, Шарлот Рамплинг играе жена, неспособна да приеме смъртта на съпруга си, който се удавя в морето. Филмът категорично показа, че Озон, известен дотогава основно с провокативни социални комедии, плува още по-уверено във водите на интелектуалното кино. Демонстрира и зрял, безмилостно модерен подход към темата за смъртта, избягвайки решително изкушенията на мелодрамата и лесните послания. Във втория филм красив и успешен моден фотограф припада по време на изтощителна фотосесия. Преди лекарите да му съобщят лошата новина, с инстинктът на всеки хомосексуалист той очаква да е болен от СПИН. Оказва се, че болестта е злокачествен, неизлечим рак, който скоро ще го убие. Криейки диагнозата, в жестоко смешна последователност първо заблуждава близките си, след което се прибира вкъщи и зарязва младия си приятел непосредствено след като правят секс. Веднага щом сме решили, че постъпките му са безсмислени, трогателна сцена със сервитьорка в крайпътно заведение ни кара да премислим мотивите му. Следва изненадващата, идеално скроена кулминационна сцена на филма – кратка среща с бабата на героя, когато неговата уязвимост среща голямо сърце и добър съвет. Той е запазил изповедта си за нея, защото, както сам казва, и тя скоро ще умре. Следващият момент на откровение е втората среща със сервитьорката Жани, когато сключва с нея необичайна сделка, придаваща закачливо и светло измерение на последвалите събития.

Майстор на емоционалния контрол, Озон поддържа изненадващо свежо и леко настроението във филма между тъжните моменти. Време за раздяла може да бъде тълкуван като сатира за егоизма на хомосексуалните мъже. Също и като сложната им връзката със съвременната представа за семейство. Но целта на Озон е много по-директна – безпощадно откровен разказ за това как модерният човек се готви за смъртта. Сдържаният му маниер я постига убедително.

Ноа Кауан