Действието на впечатляващия пълнометражен дебют на Ясмила Жбанич се развива в съвременния град Сараево, все още непреодолял последиците от войната. Само че въпросите, които поставя филмът, важат за последствията от всяка война. Есма (Миряна Каранович, позната от филмите на Емир Кустурица) е самотна майка, която живее с 12-годишната си дъщеря Сара (Луна Мийович) в квартал "Гърбавица" на Сараево – място, превърнато в концлагер по време на въоръжените сблъсъци през 90-те. Есма не е в състояние да върже двата края само с помощите, получавани от държавата, и с надеждата да изкара и някакви "екстри" за своето момиче започва да работи на две места – денем във фабрика за обувки, нощем като сервитьорка в клуб. Един път Сара (която междувременно устремно се променя и от дете започва да се превръща в жена) пожелава да отиде на училищна екскурзия. Наясно е, че цената е твърде висока, затова предвидливо съобщава на майка си, че може да получат отстъпка, ако успеят да удостоверят с документ, че бащата на Сара е шахид – военномъченик, за какъвто Есма винаги го е представяла. След като се спречкват сериозно, Сара си дава сметка, че майка й работи извънредно, за да плати пълната цена на екскурзията. Откритието грози да съсипе устоите на младия й живот.
Със своето фино нюансирано, красиво изпълнение Каранович ни запознава с жена, претърпяла най-тежки унижения, но готова съзнателно да утвърждава съществуването си чрез мънички победи – такива дреболии като купуването на хубаво парче риба... С работата си на две места и самостоятелното отглеждане на дъщеря си нейната героиня показва, че не се залъгва: битката с ежедневието е най-добрият начин да си го върне на съдбата.

В убедителната си дебютна творба сценаристката и режисьорка Ясмила Жбанич разкрива жените от Гърбавица като общност от свикнали да оцеляват личности. Както и като хора, за които надеждата, мечтите и копнежът по изгубеното са единственият възможен лукс. Особено когато ужасите от миналото още не са отшумели напълно. Внимателен в детайлите и автентично звучащ, Гърбавица е свидетелство за вродения ни порив да надживяваме кошмара на войната и дори да съхраняваме някакви остатъци от здрав смисъл насред неизбежното опустошение, което тя оставя след себе си.

Джейн Шьотле