Без преувеличение можем да заявим, че под слънцето няма нищо подобно на Таксидермия. Новият филм на унгарския режисьор Дьорд Палфи е същински гулаш от телесни течности и порочност – жанрово неопределимо неистово празненство за сетивата. Това брутално продължение на предишното сюрреалистично бижу на Палфи Хлъц обрисува живота на три поколения мъже: слабините на един изригват огън, друг се тъпче до пръсване, трети пресича всички граници на етиката в препараторския занаят. Неудържимото, анархично визуално въображение и гротескната поетичност на лентата са просто изумителни.
Вендел (Чаба Цене) е разпасан, закопнял за секс ординарец, изпратен по военно време в затънтен пост, където единствена компания са му дебелата съпруга и дъщерите на неговия началник. След като нарушава приличието по всички възможни начини (включително като напива водата, останала след къпането на девойките), той е наказан със смърт за прегрешенията си. Да, но съпругата на офицера е бременна с детето на ординареца Вендел – Калман (Гергей Трочани), който расте през комунистическата епоха и се превръща в ненаситен шампион по бързо ядене. Жени се за пищна състезателка в същата дисциплина, която му ражда кльощавото детенце Лайош (Марк Бишоф). В последния, трети сегмент на филма Лайош е станал препаратор – слаб като вейка и крайно дисциплиниран, – който се грижи за болезнено затлъстелия си и вече пенсиониран баща и неговата армия огромни, много гладни котки. Лайош започва сложен, красиво перверзен ритуал, чрез който педантично преобразява самия себе си в сюблимен човешки предмет на изкуството.

Таксидермия е структуриран като еволюция от дивото, неудържимо либидо през организираното, впрегнато в строги рамки пречистване до тоталната, аскетична самообработка – полемична, но възможна алегория за курса на политиката през ХХ в. Първите две новели са екранни адаптации на творби на унгарския писател Лайош Наги Парти, а Палфи и жена му Жофия Руткай са измислили последната. Острото, пикантно чувство за хумор и визуалната крайност на филма – с тела, докарани до самите си предели, и смайващо убедителни специални ефекти – са толкова дръзки, че поставят нови еталони за чудатите и чудесни неща, на които е способна човешката плът в кинематографичното изкуство. Да започва вакханалията!

Димитри Ейпидес